a retention

съвсем забравяме
че правата не е
най-краткото
разстояние
обличаме се със света
и проиграваме шанса
да изпреварим
предразсъдъците си

ретроспекция: Бистра, боса във Флорида

автор на снимките: Бистра; виж цялата история в нейни снимки

Бистра като съавтор ще се включи в този блог със собствени постове, според думите й, "малко по-натам"

едно възможно тематично-екстензивно уточнение

(на снимката: фото-поетична текстура на един подарък от Бистра)

И така, след казаното по-рано може да се допълни, че това е блог, който поне имплицитно засяга интенцията към споделяне на всичко, свързано с "излизането на пътя": хора, места и преживявания. Защото страховете и предубежденията ни много често се оказват преградна стена между нас и света. Струва ми се, че когато успеем в някаква степен да се преборим с тях, чувствителността ни се изостря, долавяме неподозирани нюанси на цветове, звуци, миризми и форми, също и по-добър усет за социалните измерения на света около нас (с което не ставаме социолози, нека правим тази разлика). От тази гледна точка вече написаното и предстоящото такова в social very very е една от страните на същия зар, който предстои да хвърляме тук. Не на последно място, в това хвърляне има и заявка за поетични залози, каквито в изобилие изскачат от "девиантните" снимки на лисичето, което не иска да порасне.

Встъпително слово

Всичко започна така. Лятото на 2006-та година, Поморие. В съзнанието ми изплува мисълта защо да не реализирам самосиндикално нещо, което, както вече бях научил от случайно намерен сайт, в други страни е получило легитимност в така наречените “barefoot parks” - ходенето бос. И то въпросът беше доколко съм способен на това извън плажа, там, където обикновено носенето на обувки се смята за задължително по подразбиране. Поредната “предпредикатна очевидност.” Първоначално психологическата бариера беше силна - “все пак какво ще си помислят хората”. Но, доколкото рушенето на вътрешни бариери никога не ми е било лесно, това беше значимо предизвикателство, и то основано върху предпоставки, които биха могли сериозно да ме мотивират: първо, не е незаконно, второ - полезно е за здравето и не на последно място – и приятно. Най-трудно беше решението, но след “скока” вече приемах себе си нормално. Спечелих една ново възприятие за света.

Първите ми съмишленици бяха Марина и Лили. С тях (заедно и поотделно) щурмувахме боси Витоша миналото лято. Есента на 2007 се появи и Бистра. С нея осъществихме кратка боса разходка на една пътека, започваща от Железница (ето някои мои снимки), и друга такава в Южния парк (пак мои снимки от разходката).

Идеята на блога не е самоцелна. Самото осъзнаване, че обувките не са винаги и безусловно задължителни, има възможен разширен символен смисъл в barefoot hiking, доколкото така може да се изразява стремеж към вътрешно освобождаване от ненужни страхове, табута и предразсъдъци изобщо; а рушенето на стени в нас понякога е условието за възможност за рушене на стени извън нас. И провокация, етнометодологичен експеримент. А защо не дори само здравословен навик (особено когато е сред природата) и удоволствие? Поканата (включваща възможен етнометодологичен привкус) е към всички, за които подобна компания би означавала подкрепа при осъзнаването и осъществяването на едно може би досега “дремещо в духа” намерение. Малката ни група е отворена за съмишленици...

По-долу следват няколко направени от мен снимки от боси разходки през лято-есенния сезон на 2007 година.