и не по-малко подобаващо посрещане на ноември

подобаващо изпращане на месец октомври

Теа Бинчева: "Подготовка за barefoot"

автор на снимката: Деси Станкова

Относно статията на Бистра в "Горичка"

автор на снимката: Бистра Иванова

Тук бих искал да кажа нещо във връзка с Бистра и коментарите към нейната статия в "Горичка".

Въпреки че и аз споделям мнението на Бистра, както и на коментиращите, че ходенето сред природата, "бос или обут", е по принцип за предпочитане, държа да отбележа, че авторката не се е отказала и от асфалта. Има моменти, когато събуването може да е и социална реакция, и приятелско съпричастие, най-общо - влагане на смисъл отвъд самото действие.
Освен това, в някакъв смисъл "разоръжаване", отхвърляне в дадена ситуация на станала част от социалните ни тела вещ. Погледът към света се променя, въпреки че сме сред обичайното обкръжение - на улицата или в магазина. В смисъл, наясно сме с различието, което въвеждаме, а опитите да го направим свое променят коренно характера на взаимодействието със средата. Искаме да приемем, че сме приети пред лицето на съмнението че не сме.

Това лято поставих рекорд: между 1-ви и 20-ти август не носих никакви обувки изобщо. Нито дори в магазини, ресторанти или автобуси. През този период бях в Поморие, но и швъкнах към Созопол и Несебър.
За сведение на изпитващите задръжки към босоходенето: не съм получил нито едно нараняване от стъкло или нещо подобно, нито изгаряне от нагорещения асфалт. За първото помага тренираният поглед (в един момент става рефлекс), а за второто - подходяща нагласа и тренирани стъпала. При всички положения се чувствах чудесно, ето и малко снимки.

barefoot climbing: Musala

barefoot celebration of 1 July

1-st July is comming!

 

Photos by Brianna Leech

същото босо упражнение с Марина

Боси за див чесън над Симеоново

И така, историята в снимки...

Вълненията на водата като текстурална реалност на преживяването - стъпалото, "втъкано" в тази текстура, вече е нещо друго; не е просто обект, който ние регистрираме "по правилен начин" като субекти. Текстурата настойчиво подсеща за това, че разбирането протича в разположение, Befindlichkeit :).

Вече на сухо...

Въпреки страховито изглеждащите камъни ходенето по тях с боси крака е приятно преживяване: широката повърхност улеснява нагаждането на стъпалните мускули. Добро упражнение за заздравяването на стъпалата.

Доброто настроение е неизбежно следствие от живия контакт с природата.

Импресионистично е, нали :)?

a retention

съвсем забравяме
че правата не е
най-краткото
разстояние
обличаме се със света
и проиграваме шанса
да изпреварим
предразсъдъците си

ретроспекция: Бистра, боса във Флорида

автор на снимките: Бистра; виж цялата история в нейни снимки

Бистра като съавтор ще се включи в този блог със собствени постове, според думите й, "малко по-натам"

едно възможно тематично-екстензивно уточнение

(на снимката: фото-поетична текстура на един подарък от Бистра)

И така, след казаното по-рано може да се допълни, че това е блог, който поне имплицитно засяга интенцията към споделяне на всичко, свързано с "излизането на пътя": хора, места и преживявания. Защото страховете и предубежденията ни много често се оказват преградна стена между нас и света. Струва ми се, че когато успеем в някаква степен да се преборим с тях, чувствителността ни се изостря, долавяме неподозирани нюанси на цветове, звуци, миризми и форми, също и по-добър усет за социалните измерения на света около нас (с което не ставаме социолози, нека правим тази разлика). От тази гледна точка вече написаното и предстоящото такова в social very very е една от страните на същия зар, който предстои да хвърляме тук. Не на последно място, в това хвърляне има и заявка за поетични залози, каквито в изобилие изскачат от "девиантните" снимки на лисичето, което не иска да порасне.

Встъпително слово

Всичко започна така. Лятото на 2006-та година, Поморие. В съзнанието ми изплува мисълта защо да не реализирам самосиндикално нещо, което, както вече бях научил от случайно намерен сайт, в други страни е получило легитимност в така наречените “barefoot parks” - ходенето бос. И то въпросът беше доколко съм способен на това извън плажа, там, където обикновено носенето на обувки се смята за задължително по подразбиране. Поредната “предпредикатна очевидност.” Първоначално психологическата бариера беше силна - “все пак какво ще си помислят хората”. Но, доколкото рушенето на вътрешни бариери никога не ми е било лесно, това беше значимо предизвикателство, и то основано върху предпоставки, които биха могли сериозно да ме мотивират: първо, не е незаконно, второ - полезно е за здравето и не на последно място – и приятно. Най-трудно беше решението, но след “скока” вече приемах себе си нормално. Спечелих една ново възприятие за света.

Първите ми съмишленици бяха Марина и Лили. С тях (заедно и поотделно) щурмувахме боси Витоша миналото лято. Есента на 2007 се появи и Бистра. С нея осъществихме кратка боса разходка на една пътека, започваща от Железница (ето някои мои снимки), и друга такава в Южния парк (пак мои снимки от разходката).

Идеята на блога не е самоцелна. Самото осъзнаване, че обувките не са винаги и безусловно задължителни, има възможен разширен символен смисъл в barefoot hiking, доколкото така може да се изразява стремеж към вътрешно освобождаване от ненужни страхове, табута и предразсъдъци изобщо; а рушенето на стени в нас понякога е условието за възможност за рушене на стени извън нас. И провокация, етнометодологичен експеримент. А защо не дори само здравословен навик (особено когато е сред природата) и удоволствие? Поканата (включваща възможен етнометодологичен привкус) е към всички, за които подобна компания би означавала подкрепа при осъзнаването и осъществяването на едно може би досега “дремещо в духа” намерение. Малката ни група е отворена за съмишленици...

По-долу следват няколко направени от мен снимки от боси разходки през лято-есенния сезон на 2007 година.