Мария Илиева: "Не бива на босоходството да се гледа като на нещо революционно, абсурдно или в разрез с общоприетите норми"

Мария Илиева е филолог по образование, майка на дъщеря и автор на блог, пише за различни издания и сайтове. Хоби са й пътуванията, езиците, фотографията, кулинарията, реставрирането на стари мебели.

Снимките са от личния архив на Мария.

- Кога и къде обичаш да ходиш боса?

На морето би бил стандартният отовор. Иначе – вкъщи, върху трева, в проливен дъжд, в извънредни ситуации; изобщо - винаги, когато мога да си позволя мръсни стъпала :-).

- Какво мислиш за босоходството като алтернатива на установените дрескодове?

Скоро научих, че босоходството е цяло направление, начин на живот и убеждение на група хора, които комуникират, споделят и намират нови алтернативи, за да го практикуват.

Няма нищо по-естествено от ходенето бос, децата го доказват успешно – при всеки удобен повод са готови да се разделят с обувките си. Не бива на босоходството да се гледа като на нещо революционно, абсурдно или в разрез с общоприетите норми. Например шапката не е задължителна част от облеклото, защо обувките да бъдат?

- В един постинг в личния ти блог - http://www.lamartinia.com/2012/07/blog-post_09.html - има описана случка, в която разказваш как и защо си се оказала боса навън и какви са били реакциите на хората наоколо. Промени ли тази случка нещо в отношението ти към босоногите?  

Такъв тип случки променят отношението ми не само към босоногите, а и към различните като цяло. Днешният свят е калъпи, категории, графи – така е по-лесно. По нашите земи дръзналите да излязат от „нормата“ биват сочени с пръст, заклеймявани и автоматично осъждани, просто така, по навик. Под различни имам предвид не само босоногите, а и всички с двигателни проблеми, ексцентриците, хората с различна сексуална ориентация, другите раси дори. Все още не мога да разбера дали това се дължи на страх, конформизъм, комплекси, липса на толерантност, неизкореним манталитет, тесногръдство или всичко накуп.

Затова адмирирам всеки, който се осмелява да се покаже на света такъв, какъвто е, колкото и подигравки и нужда от обяснения да му коства това. Бос, с антена на главата, по чорапи или с пелерина на Батман, няма значение, важното е да се чувства добре и да не нарушава комфорта на околните.

- Когато събуеш обувките, отчиташ ли някаква полза от това, и ако да, каква?

Зарежда ме, чувствам енергия и топлина, връзка със земята. Всеки релеф и текстура предава на тялото сигнали, от които съзнанието се освобождава и реагира по най-естествения начин – с усещане за свобода. Да се събуеш бос е като да съблечеш неудобна дреха – усещаш се лек и спокоен.

- Смяташ ли, че ако повече хора прегърнат идеята, ще се промени отношението на обществото към босоногия лайфстайл?

На тукашното - едва ли. В България хората са изключително нетолерантни и бързат да осъждат, преди да са научили мотивите и да са вникнали в смисъла. Това, за съжаление, скоро няма да се промени. Хубавото е, че колкото повече гласност има идеята, толкова повече привърженици ще печели. Иначе сочещи с пръст винаги ще има.

Ако се събуя в центъра на Лондон, никой няма да ми обърне внимание, но тук това се счита едва ли не за кощунство.

- Какво би посъветвала онези, които се страхуват да захвърлят обувките на „нестандартно“ място и/или намират босоходството за неприемливо в "циви-лизованите" общества?

Поне за секунда да спрат да се притесняват за мнението на околните. Защото стига да не си пречим, то наистина няма значение. Да освободят задръжките си дори насила, като експеримент, предизвикателство, за минута, две, за ден. Да направят нещо различно, „неприемливо“ и да усетят наред с адреналина, свободата – нищо по-ценно от това.