Гергана Даскалова: "Когато съм боса, се чувствам по-близо до природата, по-близо до човека, който се стремя да бъда."

Гергана Даскалова е интересна и сложна личност, но изключително приветлива и лъчезарна, обичаща естествените неща, уханието на земя и слънце. Написа за читателите на Barefoot life следното писмо, с което да представи себе си:

Здравейте ! 

Казвам се Гергана, на 19 години съм... и сега остава да си призная за някаква зависимост и хептен като по филмите става :) . Искам да не съм просто консуматор, стремя се да давам и на хората, и на земята. Как се справям, може да разберете от моя блог - Градината на слънцето. Май не трябваше да осмивам филмовите клишета, ами направо да си призная - зависима съм, дотолкова, че чак страх ме хваща, от желанието ми да вдъхна живот на едно кътче земя и 2/3 стара къща. Още повече съм зависима от това, че не искам да го правя сама. Бъдете щастливи !

Поздрави, 

Гергана

Снимките са от личния й архив.

- Кога и къде обичаш да ходиш боса?

Обичам да ходя боса в градината си на село, на къра, по мокрия асфалт, изобщо навсякъде, където обувките биха се явили преграда между мен и земята. Харесва ми да усещам пръстта под краката си, да затъвам в преливащите вади между доматите, да се чувствам част от нещо по-велико и мащабно от мен самата. Понеже луд умора няма, лятото щъках из градината и в най-големия пек и в последствие изградих особен афинитет към парещата земя, събрала в себе си слънчевата енергия.

- Как откри босоходството, можеш ли да посочиш какво конкретно при теб е изиграло ключова роля за това откритие?

Босоходството като термин – по-миналата седмица, когато се свързах с Крис. А като идея и част от мен – на село, докато се правех на „работлива“. Един от най-ясните ми детски спомени е свързан с напуканите пети на моята баба. В моите очи това беше символ на усърдния труд, изобщо напукани ли са ти петите, значи си голяма работа. Исках да съм като нея, ама вместо да се хвана на работа, аз си събувах обувките и си търках стъпалата в плочките пред къщата. Тичах боса по пътеките из градината и всеки ден проверявах дали са ми станали по-черни петите.

Години по-късно се завърнах на село и, макар вече с претенции за пораснала и помъдряла личност, все още си бях (ама хептен) на същия акъл. Само дето трябваше наистина да работя, за да постигна „ефекта“.

- Когато събуеш обувките, отчиташ ли някаква полза от това, и ако да, каква?

Изобщо не съм се замисляла за босоходството като движение допреди няколко седмици, съответно и когато съм си захвърляла обувките, никога не съм се чудила има ли полза, няма ли – просто съм го правела. От една страна, на село все поливам, винаги е кално и джапанките се късат много бързо. Пък и е супер досадно да се мият кални обувки. Или, в прав текст, свидят ми се по 10 лв за джапанки на всеки 2 седмици. Но като се замисля отвъд този направо нетипичен за мен прагматизъм, ползата е свободата. Когато съм боса, се чувствам по-близо до природата, по-близо до човека, който се стремя да бъда.

- Промени ли се начинът ти на мислене или възприятие, след като прегърна тази идея?

За мен тази идея върви редом с много други, всичките обединени от любовта ми към земята и животd, който струи от нея. И всички те ме направиха безкрайно щастлива, а стремежът да съхраня изворът на тази радост ме направи по-добър човек. Или поне така предпочитам да мисля. Чувствам, че това съм аз – отглеждам зеленчуци, варя компоти, гоня поповите прасета от моята градина в тази на съседа и сега, когато съм далече от България и градината, все още имам напукани пети, които да ми напомнят за мен самата.

- Как се отнасят към събуването ти околните, приемат ли го като нещо нормално или пък, напротив, отнасяш критики и упреци?

О, аз редовно внасям смут и потрес, ама де да беше само с ходенето боса : ) . Съседите все ми напяват да се обувам, че съм щяла да се порежа, градината била пълна с железа и стари пирони. На което мен така ми се иска да отговоря с „Толкова е просто, спрете да си хвърляте пироните в моята част от градината!“, но нали се стремя към добри взаимоотношения... затова скришом им пращам попови прасета, ама не е много сериозна атака от моя страна, с по 2 попови прасета годишно...

Благодарна съм, че роднините ми и приятелите ми ме оставят да съм себе си, за останалите обикновено съм ходещ цирк, но на мен това не ми пречи. 

Отнасям по някоя забележка от баща ми, но мисля, че просто е загрижен за мен и не иска в очите на хората да съм единствено „оная босата с черните стъпала, дето винаги разнася по 4-5 чанти зеленчуци и има лепки в косата“. Тъй де, понякога имам и кал по лицето. Аз го перифразирам като „така цял ден ми мирише на земя и слънце : ).

- Смяташ ли, че ако повече хора прегърнат идеята, ще се промени отношението на обществото към босоногия лайфстайл?

Е, то всяко „лудо и странно“ нещо, като събере достатъчно мераклии, става нормално и общоприето :). Мисля, че трябва да се промени отношението към различния начин на живот, без значение дали той се изразява в захвърлянето на обувките или по-нестандартни хобита. На този свят му трябват повече щастливи хора и ако някой намира радост в босоходството, аз лично бих изпитвала единствено възхищение към постигнатото себепознание. Щом не ме настъпва, какво ми пука бос ли е, обут ли е... важното е да е щастлив.

- Какво би посъветвала ентусиастите, готови да захвърлят обувките?

Купете си антикомарин. И да не е от най-евтините, че иначе ефектът е нещо подобно на този, когато изтърсках колорадските бръмбари от картофите и мислех, че съм се отървала. Отърсете се от страха, но все пак запазете и доза реализъм. Колкото и да опоетизираме босоходството, опасностите не трябва да се пренебрегват. Аз затова, като видя змия в градината, се обувам за десетина минути, после пак се събувам, че на мен бързо ми минава, но винаги имам едно наум.